

Какво дете е детето ми, а, старче?! Не е лесно да си родител на дете-поет… И те гледам, и си мисля – и ти ли си мислил същото, когато твоето дете-поет е расло край теб… Гледам те и не ми се вярва, но знае ли човек? Знае ли?!
Какво става в главата на другия?!
***
Днес си щастлив. Цял ден вървиш из двора след кучето и пееш – онези, твоите, войнишки песни… Преди няколко години, когато беше още жива, казвам на свекърва ми:
- Татко Неделчо много помни, по цял ден войнишки песни пее…
А тя ме поглежда учудено и малко троснато казва:
- Хм, помни… Нищо не помни. Измисля си…
И, като се заслушах, разбрах. Права беше, измисляш си. Мелодиите уж все същите, но думите различни. Всеки път – различни. Римите ти – без грешка, ритъмът, стъпката… Хванах един лист и молив, реших да записвам… Не можах – пееш, та не спираш!
И днес – ти вървиш след кучето, аз – след теб и те слушам как пееш. Но ти, като ме видя – спря. Изгледа ме по твоя си начин, и викна /нали си глух, мислиш, че и аз не чувам/:
- Ей, да знаеш, твойто куче не е куче… Цял ден върви в градината пред мен и малини пасе. Ей, всичките малини опасе, ей, една не остави – да ги опитам!
Гледам го, моето куче – върти опашка, очите му святкат; муцуната му кръв-червена…
Краката ми се подкосяват, а то скача върху мен, ближе лицето ми и на малини мирише…