Депресията ме поглъща – така мисли дъщеря ми, а аз – че така по-лесно се живее. Лежиш, ядеш, мислиш само за кучето и за стареца – само за едно, дали са нахранени… И живееш, ден за ден, ден след ден, без стремежи, без идеали, без желание да си „най-“. Без мечта – дори за нова рокля, обувки, чанта; за нов силует – нежен и строен. Или – просто да бъдеш нов и друг, хубав за себе си… Аз съм уморена стара торба – голяма и пухкава, пълна с дребни кости, които се губят в плътта… Стига!

Свивам се в уютното си ъгълче, горе, на втория етаж и ми е хубаво, безгрижно, тъжно и самотно…

Кучето лае по стареца, чувам го, тропа с бастуна по калдаръмните камъни, после портата скърца и трябва да стана…

Защото старецът ще се загуби. Защото трябва да го хвана.

Не искам да излизам никъде. Не искам да идва никой.

Скръцна портата, комшийката викна:

- Старецът ти пак скита към спирката, ще го изгубиш…

И думите са присъда. Като камък падат, като пребита съм. Аз ли трябва да тичам по стъпките ти, старче?! Аз ли, чуждата?! Синовете ти къде са…

И се препъвам по витата стълба, и се препъвам по калдаръмните камъни, стигам до портата, сърцето ми бие – искам да падне изпод гърдите ми, да го изхвърля и да ме няма.

Кучето лае, драска по портата, хуква пред мен, развързано, гуми скърцат… Не, не за него, за мен. Аз съм пред колата и шофьорът мен псува. Сълзите ми съхнат някъде вътре. Непролети. Пустиня съм.

пуст площад –
птиците пеят
за глухия старец