Прочетен: 2126 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 08.06.2012 00:15
Жената трябваше да отиде на другия
ден на операция.
От рак.
Беше я страх.
Това е естествено.
Валеше дъжд.
От очите й капеха сълзи.
Но не личеше.
Дъждът изтрива всички следи.
А жената вървеше.
Отиваше по ред да навести
дъщерята,
приятелката,
любимия – и
да се прости.
Защото утре отиваше на операция.
Да се прости така,
както птицата преди смъртта
прави последния си полет в синевата
и от най-високото, пада на земята.
А дъждът вали.
Или небето плаче?
Все едно.
Като палачи
жената вижда
белите лекари
в бялата стая.
И края.
Утре.
А сега...
Не плачи, дъще,
не пиши на сестра си...
Потъжи с мен и
сълзите избърши...
Дъжд вали, дъжд вали, дъжд вали...
С приятелката пият боза
в съседната сладкарница.
... Слушай, когато утре се съберете,
не казвай, че съм в болница...
Не, не... само за седмица,
две,
Е, довиждане...
Аз съм добре...
А любимият го нямаше.
Едно дете караше велосипед
под дъжда и се смееше...
не затова, не затова...
След него вървеше жената и плачеше –
не затова, че утре може би ще бъде краят –
Жената плачеше, защото е сама.
И в зениците се утаяваше примирението.
На мене ми се размина,но...докато чаках резултатите,аз мислено се сбогувах с всички...мислено,защото съм далече от всички,които обичам...далеч и сама...
Поздрави!
08.06.2012 22:20